| |||
|
|
Срещнах я, помня, на някаква гара.
Прехвърчаха капки, бе есенен ден. Стоях на перона и пушех цигара, когато тя бавно пристъпи към мен. Попита кога тръгва влакът насам. Разбрах, че съдбата ми даваше знак. Сивх рамене и отвърнах: “Не знам, макар че пътувам със същия влак.” Носеше рокля на жълти цветя, косите й бяха яркочервени. Гледах я право в очите, а тя усмихната плахо стоеше до мене. Чух тътен и казах: “Май ще вали.” Видях – по лицето й капки се стичат. Прошешна: “Не сме от захар, нали…” Тогава разбрах, че и тя ме обича. Стояхме със нея в проливния дъжд, а наоколо беше толкова пусто. Такова момиче се среща веднъж и просто не трябва да се изпуска. Прилепна по нея лятната рокля, разкривайки форми на гръцка богиня. Бе толкова хубава, толкова мокра… Прегърнах я нежно, да не настине. Тогава внезапно пристигна отнякъде влакът и тя ме целуна за сбогом. Попитах: “Нали този влак чакахме?” “Не мога да дойда, ми каза, не мога.” Не питах защо, знаех, така е – щом казва го тя значи е вярно. Човек не би могъл всичко да знае, а и съдбата понякога е малко коварна. Качих се тогава на празния влак, тя ставаше малка и съвсем се изгуби. Не знам ще я видя ли някога пак, но ще я помня завинаги, въпреки другите. И сега си мисля, не за влака съм стоял там в проливния дъжд. Ами аз цял живот нея съм чакал, а такова момиче се среща веднъж. |
| Следващо стихотворение |
| Предишно стихотворение |
| Книга за гости |
| Пишете на автора |
