| |||
|
|
Веднъж един стар и изпечен крадец,
по взломните кражби и обири спец, след като осъществил ред кражби и реализирал успешни продажби, натрупал доста добро състояние и се отказал от своето занимание. Казал си той: “Абе крах к’вото крах, сега съм по-мъдър, по-зрял, остарях, вече крайно време е да престана. Какво ще правя? Фермер ще стана.” Решил значи твърдо да спре да обира, с една дума – да се пенсионира. С чиста съвест, открито и смело закупил имот във някакво село. Вдигнал къща, купил крави, телета. Запознал се лично с на селото кмета, със всички селяни и даже накрая станал приятел дори с полицая. Поздравявал учтиво, усмихвал се често, в магазина не вземал никакво ресто; бил щедър, започнал гости да кани. Е, в сравнение с другите селски стопани веднага се виждало, какво да се прави, че не е много вещ в развъда на крави. Но той се стараел ден подир ден, А и без друго бил пенсионно осигурен… Значи не бил голям кравевъд, но като оставим това и погледнем отвъд – във план и обществен, и личен на всички героят ни бил симпатичен. А странното било познайте къде – той не помислил дори да краде и макар все още крадец на теория, престъпното минало било вече история. Излязъл един ден ей тъй – да подиша; попълнил си после във тотото фиша; купил от магазина хляб и цигари; почерпил във кръчмата своите другари, обсъдили бързо дълбоката криза, в която родният футбол навлиза; взел някой съвет как жито се сее, прибрал се и гледа – вратата му зее. Личи си, някой треснал я здравата – разбита била касата, разбита и бравата. Влязъл вътре и хоп – един кучи син държи собственият му телевизор “Рубин”. Явно разчуло се, че героят наш трябва да бил голям богаташ и тоя лумпен решил за добре да влезе у тях и да го обере. Той бил очевидно от ония хлапаци със едва-едва наболи мустаци, но които били вече доста вещи във краденето на стойностни вещи. Харесал си значи хлапакът “Рубина”, но ето внезапно дошъл домакина… Гледали се минута почти тези двама; конфузия пълна, дума да няма. Героят ни рекъл: “Абе, младеж, ти да не си дошъл да крадеш?” А оня мълчал, хванат натясно, но и без думи всичко било ясно; телевизорът държал с две ръце значи и направил една мутра – аха да заплаче; тъпо гледал и мигал ли мигал. Казал му нашия: “О, я стига. Да не почнеш само да се лигавиш! Какво пък, нищо фатално не правиш Харесва ти телевизора – затуй го крадеш… Бива ли затова сега да ревеш?” А младежът, ви казвам, седял и се блещел и се чудел тоя какви му ги плещел; нашият човек пък взел да му вика: “Ти какво? Май си глътна езика и май се уплаши и доста се шашна. Ще сипя да пийнем ракийка домашна. Какво де? Добре де! Крадец си, разбрах! Не се плаши, че очаквай пердах, защото, знай, много греши тоя, който мисли, че възпитаващ е боя. Нищо не се постига със бой!!! А телевизорът ти го давам, вече е твой. Да го возиш ти давам велосипеда.” А младежът започнал хептен тъпо да гледа – първо “Рубин”, сега колело му давали; той ли откача или хората полудявали, та на него – членът на няколко банди – му пробутвали идеи на Лутер и Ганди и затова направил кратка бележка: “Трябва да имате някаква грешка. Как ми го давате? Че и колелото? Няма ли да ме предадете после в селото? Цял телевизор и то без лобут? Вие, какво, да не би да сте луд?!” Героят ни разбрал, без съмнение дължи на младежа едно обяснение. “Я, седни, дати кажа аз нещо.” Оставил крадльото ценната вещ, но с едно око гледал как да избяга. “Ако ще бягаш, казал нашият, давай веднага, но по-добре зарежи ги тия – имам страхотна домашна ракия.” Сипал героят ни две чашки, отпили, младежът възвърнал жизнени сили, разбрал, че е сгазил и то доста даже и седнал да чуе оня к’во ще му каже. “В поотминали, чул, едни времена и аз бях като теб бунтар, хаймана, отпил героят ни малко ракия, признавам си честно, защо да го крия и аз бях като тебе – глава проста. (“Хъм” – изсумтял нещо госта), бях глупав тогава, мислех, е да много е готино, когато крада, но сега съм по-умен, по-мъдър, разбрах, че да крадеш, братко, е пагубен грях. Аз – как да е, греших, хайде хей, но ти си млад, братко, ти недей! Ще ти дам колелото, вземи и “Рубина”, за дрехи можеш да видиш във скрина; вземи ми пералнята, барем е лека, имам сто лева, скрити в дюшека. Вземи всичко, па честит си иди, но обещай ми сериозно – спри, не кради!” Младежът, ви казвам, не взел нищо, обаче започнал да хълца, започнал да плаче; в този миг изведнъж проумял, колко е бъркал, колко е крал. Не само обещал, но и твърдо решил да спре да краде и се променил; постъпил в Симеоново, в полицейската школа; завършил, работил в Интерпол, а накрая работил дори с президента. Но той винаги помнел момента, когато заради един ТВ-апарат пари не получил, но станал богат. Всъщност ще кажа само, без нужда че по-късно, по време на служба му се случвало често подкуп да взема, но това впрочем е съвсем друга тема. |
| Следващо стихотворение |
| Предишно стихотворение |
| Книга за гости |
| Пишете на автора |
